На 18 януари 2026 година в София се роди нещо ново. Или поне така твърдят учредителите му. Антикорупционен блок – звучи като бетон, арматура и морал. Само дето като почнеш да ровиш, вместо основи намираш пясък. Морски, депониран, добре познат. Както казва народът: „По дрехите посрещат, по делата изпращат.“ А тук делата още на входа си искат личната картa.

Тома Белев – зеленият инквизитор на чуждите грехове

Първи на афиша – Тома Белев. „Зеленият“, както го наричат. Човек, който вижда корупция навсякъде, стига да не е в собственото му отражение. Гласовит, когато става дума за морски диги, пясък и бизнес, за който не разбира. Зеленият Тома, който е толкова върл защитник на природата, че като зам. миистър с един „професионален замах“ разписа документ превръщайки 40 декара дюни в земеделска земя. Мълчалив, когато темите станат неудобни, лични или – не дай си Боже – свързани с хора от същия кръг. Да не говорим пък за Петрохан, където ситуацията е „много деликатна“. Белев е като селския петел – кукурига най-силно на чуждия двор. А когато в неговия стане напечено, изведнъж го хваща екологичното мълчание. „Мълчанието е злато“, ама само за тези, които могат да си го позволят. Антикорупционер по призвание, селективен по практика. „Бял като дявол“, но със зелена душа – поне по собствено описание.

Мария Капон – вечната кандидатка за внимание

Към тази тайфа логично се добавя и Мария Капон – политическа фигура, която от години обикаля публичното пространство като цирков афиш, който никой не е измел след края на представлението. Капон е от онези политици, които винаги са „против“, но рядко „за“ нещо конкретно. Вечна опозиция, вечна моралистка, вечна кандидатка за публична изява. Ако олелията около нея се броеше за политически капитал, тя щеше да е олигарх. Присъствието ѝ в този антикорупционен сбор не изненадва. Напротив – допълва картината. Много говорене, малко съдържание, още по-малко самокритика.

Иван Христанов – борецът на свободна практика

Следва Иван Христанов. Политически номад, минал оттук, минал оттам, слязъл, качил се, отцепил се. Ако българската политика беше гара, той щеше да е вечният пътник с билет в едната ръка и оправдание написани на купища листи в другата. Големият борец с мафията. Само дето, както гласи една стара приказка: „Не е важно какво говориш, а какво остава след теб.“ А след него остават повече въпросителни, отколкото резултати. Ако мерим ефективност по шум – отличник. Ако мерим по свършена работа – поправителен. Христанов е от онези хора, които винаги знаят кой е виновен, но рядко знаят, какво точно трябва да се направи. Антикорупция на думи, самостоятелна практика, без гаранция.

Константин Бачийски – политикът, който винаги е под съмнение за „фек@лни схеми“…

И ето го „основният“ стълб на морала – Константин Бачийски. Човек с биография, която прилича на разписание за маршрутка: спира на всички партийни спирки, но никъде не слиза окончателно. Не защото той не иска, а защото ТЕ не го искат! За него в политическите среди се говори много. Понякога повече, отколкото е полезно. Толкова много, че човек се чуди, дали не трябва да се издава бюлетин с последните слухове. Скандали, конфликти, интриги, жестове, фалшив театър. „Много шум за нищо“, би казал Шекспир, ако следеше бургаската политика. В бургаските политически среди упорито се шепне за финансови задължения, за конфликти с институции, за отношения, които по-скоро подхождат на тъмни коридори, отколкото на светли антикорупционни зали. И като за капак на всички тия свинщини, тръгна и друг слух за някакви порнографски сайтове с които имало алъш-вериш, голи жени снимани в масажни салони и продадени софтуери на порно хъбове. Чудо! Да се диви човек, защо пък точно него са намесили?! Този „морален фар“ на морския град. В този текст няма да говорим за тези нелицеприятни неща. Не защото ги няма в публичното пространство, а защото и без тях картината е достатъчно пъстра. Когато борецът с корупцията има повече обяснения от счетоводител в данъчна ревизия, нещо не е наред. Бачийски говори за морал така, както длъжник говори за спестявания – с много ентусиазъм и малко покритие. Политически скитник, който винаги има обяснение защо е там, където е, и защо вече не е там, където беше вчера. Антикорупционер, който първо трябва да убеди хората, че няма какво да крие, преди да им обяснява как ще чисти държавата.

Компанията – кажи ми кои са ти приятелите…

А около тази „шведска четворка“ – познати физиономии, вечни кандидати, политически циркаджии и хора, които винаги са „на страната на народа“, стига народът да е полезен, сивее една кир, като в басейн на градска баня. Истинската картина се допълва от приятелите. А тук се появява Стефан Петров, известен с прякора Шишето – име, което в Бургас не буди асоциации с читалищни дейности, културни прояви и интелектуална тежест. За него също „се говори“. За минало, което тежи. За пиянски истории, намушквания с нож на трима души, затворнически лакърдии. С една дума -много сериозни конфликти със закона. Шишето, който е като брат близнак на Константин Бачийски и негов най-верен паж, и поддръжник – тежи на мястото си с дисциплинарни истории и изгонвания, които не се случват на хора с кристално досие. И това не са слухове, обществени впечатления или градски фолклор. Тук вече имаме фактологическа истина. 

Но въпросът не е дали всичко е вярно. Въпросът е друг: какъв антикорупционен проект градиш, когато се обграждаш с хора, за които дори защитниците им говорят тихо? Както се казва: „С какъвто се събереш, такъв ставаш.“

Старата мъдрост гласи: „Кажи ми кои са ти приятелите, за да ти кажа кой си.“ Е, в този случай диагнозата не е сложна. Антикорупционен блок, съставен от хора, които повече приличат на клуб на политически оцелели.

И така, получава се формация, която по име гони корупцията, а по състав гони „Филанкишията“. Прилича повече на шега с избирателите, отколкото на реална алтернатива. На блок – да, но от картон. На морал – да, но на кредит. Антикорупционен блок, който прилича повече на клуб по взаимно опрощаване, отколкото на морален стожер. Проект, който не вдъхва доверие, а съмнение. Не надежда, а иронична усмивка и приглушен кикот.

„Не е луд този, който яде баницата, луд е този, който му я дава.“ И ако някой още се чуди защо хората не вярват – нека първо погледне кой им иска вярата.

И после се чудим защо народът е апатичен. Не е апатичен. Просто е гледал този филм. И знае края.

„Който не помни вчера, гласува за него утре.“

А Бургас помни.

 

Източник: dnesbulgaria.com