Има примитивни екземпляри, които цял живот бъркат журналистиката с кварталната пейка. Сядат, кръстосват крака, плюят семки и започват: „Аз чух“, „на мен ми казаха“, „има един запис“. И така, от слух се ражда „сензация“, от монтаж – „скандал“, а от лична злоба – „обществен интерес“.

В този жанр без конкуренция изпъква тандемът Стефан Петров-Шишето и Боян Самоходов, който градската мълва кръсти „Малкия мук“. Двете пройдохи са истински дует за художествена самодейност. Единият записва хората които му дават пари и после изнудва, а другият тълкува записите по „правото“, което четири години е изучавал докато е търкал наровете в пандизите Варна и Житарово. Само че без аргументи, без логика и с рехава публика от криминогени, която аплодира неудачните му напъни да роди нещо скандално.

Запис от 27 минути, размахван като „Светия Граал“, звучи повече като лошо лепен пъзел. Гласове, паузи, недоизречени изречения. От него излиза толкова „разкритие“, колкото от фекалията може да се извлече витамин Б -17. Много крясък за нищо. Или, както казва народът, „планина роди мишка, но и мишката куца“.

Вместо факти – внушения.

Вместо доказателства – монтаж.

Вместо разкрития – 27 минути аудио мъгла, в която трима души се опитват да чуят това, което искат да чуят.

От този запис не излиза скандал. Излиза единствено желанието на Стефан да си върне „на Мая и Николай“, защото са дръзнали да му накърнят самочувствието. Това не е журналистика, това е порнография. Но защо да се учудваме, след като мълвата спряга ИскраБг с името на проваленият общественик -Константин Бачийски. А него наскоро пък спрегнаха с изтеклите в порнографски сайтове снимки на голи жени в салони за красота в Бургас.

Тук идва и големият въпрос:

Как така всички „врагове“ на Стефан изведнъж се оказват герои в този аудио-фарс? Чудо? Случайност? Или просто старата истина, че когато човек мрази някого достатъчно дълго, започва да го вижда навсякъде около себе си. Кметът Николов, Председателят на общинския съвет Хаджиянев, Мая Пепеплянкова, Николай Димитров и директорът на ОДМВР Владимир Маринов – публични личности, които Стефан от дълго време нарича – тиняци, курви, помияри, калтаци, измeкяри.

Стефан е човек с огромно его и още по-голяма фиксация – Мая Пепелянкова и Николай Димитров. Не защото са му направили нещо незаконно, а защото са направили най-страшното за подобен тип личности, чрез сайта Днес България. който осветли миналото му. А когато егото е лабилно, истината боли повече от присъда. Оттам започва всичко. Личната злоба се преоблича като „разследване“. Отмъщението се кръщава „журналистика“. А сайтът ИскраБг – някога платформа за информация – се превръща в терапевтичен дневник на наранен примитив, който търси реванш, а не истина.

Боян Самоходов стои до него като рицар без броня, готов да брани чест, която още не е доказана, и истина, която постоянно бяга от фактите. Двамата заедно напомнят на герои от басня: слепецът води глухия, а накрая и двамата обясняват, че пътят е крив, защото светът е виновен. Боян е другият глас в този фалшив хор. Човек с биография, която тежи повече от всеки запис. Името му от години се свързва с дела за търговия с дрехи ментета, укриване на данъци и други „предприемачески“ практики от сивия сектор. Минало, което не изчезва, дори когато се правиш на морален коректив.

И като капак на всичко, около Боян витае и разследване за продажбата на жилище на лабилен възрастен мъж, след което парите мистериозно се изпаряват за „лични нужди“. История, която не звучи като социална драма, а като учебникарски пример защо моралът не се купува с наложени платежи от необложени парични средства.

Днес Боян отново е подсъдим, този път редом до Стефан. Единият – за лъжи и клевети, другият – за стари мизерии, които продължават да миришат.

За провалите на Стефан и житейските му неудачи са виновни всички тези хора.

Иронията е пълна. Хора, които постоянно говорят за морал, го търсят на запис. Хора, които громят „системата“, не могат да подредят едно логично изречение. А сайтът, който трябва да информира, е превърнат в помийна яма за лични вендети. Не медия, а селски лексикон, писан с главни букви и обиди вместо аргумент.

Както е казал Сенека:

„Клеветата е оръжието на онзи, който няма друго.“

А тук оръжието се размахва шумно, но стреля с халосни патрони.

Когато липсват факти, идват внушенията. Когато липсва доверие, идва нескопосаната лъжа. А когато човек няма какво да каже на обществото, започва да говори за себе си – макар и през устата на „разследващ“. Стефан и Боян не са мерило за морал, нито за обществено поддръжание. Те са по-скоро симптом. Симптом на среда, в която всеки престъпник се мисли за Шерлок Холмс и по-умен от нормалните хора.

И както често става, финалът не е драматичен, а съдебен. Там алегориите не вървят. Хиперболите са без значение. Остават фактите.

А от тях, колкото и да се въртят записите, не се бяга.

Коментарът, който казва всичко:

Потърсен за реакция, Николай Димитров отговаря кратко и ясно:

„Не ме интересуват простотиите на двама отявлени криминогена. Единият лъжец, крадец и мошенник, а другият – клеветник, затворник и с досъдебни производства. И двамата са лика-прилика, един дол дренки. Затова се събират – да си вдъхват кураж. С тези хора ще си говорим в съда. Тези нескопосани записчета да си ги въртят помежду си.“

Това не е обида. Това е изречена истина. А истината е проста:

Когато нямаш морал, говориш за морал.

Когато нямаш факти, пускаш записи.

И когато нямаш бъдеще, воюваш с чуждото настояще.

Стефан и Боян не са коректив на властта. Те са пример как личният провал се маскира като обществена кауза. Единият бяга от миналото си, другият го влачи след себе си. И двамата се опитват да изперат биографиите си в мръсна вода.

 

Източник: dnesbulgaria.com